Тормозът и лекът за него

Последствията от тормоза често са омраза към себе си и депресия. Изненадващият начин, по който тя победи…

от Тейлър Пъркинс

Задържа се дълго – омразният, подигравателен смях. Спомените за гневните погледи и саркастичните забележки. Смразяващото костите чувство, което те кара да разбереш колко изолиран, уплашен и изгубен си станал. Или може би причинените от самия теб, прекалено видими белези, които красят тялото ти, правят невъзможно да се почувстваш по друг начин, освен съкрушен.

Може би си запознат с и преследван от всички демони споменати по-горе. До някаква степен ние всички познаваме тези ужасни болести на ума: тревожност, несигурност, страх, себеомраза, самонараняване, душевна мъка, депресия, безнадеждност, изолиране.

Заразих се, когато бях на тринадесет, което може да изглежда като млада възраст, но всеки, който е запознат как е устроен светът днес, знае, че това всъщност е обичайно. Започнах да посещавам държавно училище в седми клас, след като бях обучавана вкъщи през по-голямата част от живота ми. Поради факта, че до тогава съм била значително защитена, влязох в основното училище с увереност, която всеки в началните си тийнейджърски години би притежавал, ако никога не е бил тормозен. До голяма степен не познавах недостатъците си, ходех наоколо със самосъзнанието на златна рибка. Сега разбирам как това ме е направило перфектната мишена – агънце сред вълци.

Представях си как ще изглежда държавното училище за мен. Включваше аз да имам толкова приятели, колкото си исках, да прекарвам уикендите, ходейки на кино с двойни срещи, да вървя по коридорите, спечелвайки си възхитителните погледи на всичките ми връстници… (добавете всяко друго клише тук). Отне само няколко години на тази представа, заедно със самочувствието ми, да се сгромолясат, а личността ми да се изгуби в дълбините. Разбрах болезнената истина, че не ми се възхищават, а ме мразят. Не ми завиждат, а ми се подиграват.

Коя съм аз и какво мисля за себе си малко по малко започна да се определя от това, което съучениците ми казваха и мислеха за мен. И ако знаете изобщо как действат момичетата-тийнейджърки, ще знаете, че не ми говореха колко невероятна съм. Всеки мой недостатък беше хвърлян в лицето ми; собствените ми слабости бяха използвани като оръжие срещу мен.

Обществото излиза с оправданието, че децата са жестоки. Съветниците обясняват, че това са трудни години. Но тези коментари не правят нищо друго, освен да популяризират идеята, че тормозът е просто нещо, през което трябва да преминеш; че да те злословят и измъчват е просто част от живота на тийнейджъра. Все едно да бъдеш наричан грозен, дебел, дразнещ или нежелан е толкова нормално, колкото да се научиш да караш кола.

Но ето ги истинските последствия от тормоза. Чувстваш се забравен. Молиш се учителят да разпредели групите за проектите, за да не си детето, останало без партньор за проекта. Чакаш в тоалетната, докато бие звънецът, за да не трябва да стоиш сам, докато всички си говорят и се смеят в очакване започването на часа. Спираш да си вдигаш телефона, уплашен каква обида може да чуеш от другата страна.

Тормозът е много повече от неприятен спомен от миналото. Той е настояща реалност, постоянен приятел, мрачен спътник, който ти казва: „Дори не се опитвай да говориш с това момче“. Той е шепотът, който те предупреждава повече да не минаваш покрай огледала, защото нищо хубаво няма да видиш там. Той е тъмнината, която те подтиква да вземеш болката в собствените си ръце и да се нараняваш, защото го заслужаваш. Последиците от тормоза са дълбоки.

Пазих тези мисли в сърцето си години наред. Отпаднах от държавното училище и започнах да се крия от света. Но научих, че не можеш да избягаш от демоните си. Не можеш да се скриеш от себе си. В който и етап на живота си да се намираме, независимо колко далеч назад е останало това време, ние носим раните, приятели.

И все пак, аз носех още по-тежък товар.

Корените на непростителността и неприязънта се бяха дълбоко вкоренили в душата ми. Мисля, че най-добрата дума, с която мога да опиша тогавашното си състояние, е омраза. Омраза не само към себе си, но и към тези, които ми бяха забили нож, а също и към онези, които го натискаха навътре в раната. Омраза към семейството ми и към непознати. Към красиви момичета, с които никога не се бях запознавала, и към популярни момчета, които никога не се осмелих да познавам.

Несигурността и горчивината от миналото така ме бяха погълнали, че напълно пропусках живота пред мен. Всъщност тъмнината, която ме обграждаше, беше толкова гъста, че изглеждаше сякаш никога няма да намеря светлината отново. Сякаш никога повече няма да се почувствам уверена.

Но има Някой, Който е по-силен, и Неговите очи не спряха да бдят над мен през всичко това.

Един ден през последната ми година в гимназията чух някакъв мотивационен говорител по телевизията, докато си седях в хола. Той говори за важността да простиш на враговете си и да се освободиш от омразата. Това подбуди вниманието ми. Какви странни неща каза.

Помислих си, че това е напълно абсурдно. Но както всяко дете от ерата на модерните технологии би направило, последвах обсебващата си нужда да проверя всичко в Гугъл. По време на търсенето там открих, че в Библията един от последователите на Исус Му е задал интересен въпрос. Този последовател е искал да знае колко пъти се очаква да прощаваме на враговете си. Той се чудел, дали седем пъти е достатъчно. Исус му казал да прощава на хората „седемдесет пъти по седем“, което означава безкрайно. Не ми хареса много тази идея, така че я отхвърлих и продължих по пътя си.

Обаче на следващия ден се возех в колата с майка ми и си бях сложила слушалките. Когато вдигнах погледа си за секунда, видях цифрите „7х70“ да просветват на екрана на радиото, показвайки коя песен се изпълнява. Нужно бе само едно прошепване от Бог, за да спаси живота ми.

Онази вечер се прибрах вкъщи и се покорих на Бога за първи път от години. В началото малко негодувах. Искам да кажа, хайде де, бях отгледана в християнско семейство, но бях далеч от Бога години наред. Това ли бе първата задача, която трябваше да изпълня, след толкова дълго мълчание? Да простя на хора, които не само че ме бяха наранили, но и не съжаляваха за това? Да пусна гнева и отмъщението, които чувствах, че по право ми принадлежат? Невъзможно.

Само че - не. За щастие Бог е специалист по невъзможното. Същата вечер направих избора съзнателно да простя на всички, към които таях злоба в сърцето си. В началото беше просто механично действие - да мина през списъка с имена. Но тогава Бог започна да действа мощно и активно в сърцето ми и в края на списъка аз вече бях нов човек. Усетих непосилно тежките окови да се вдигат от раменете ми, заменени от безтегловност, която ме свали на колене. В онзи момент Бог направи за мен това, което аз никога не бих могла да направя за себе си. Онази вечер Той ме освободи.

Той може да направи същото за теб. Той иска да направи същото за теб.

Независимо къде си, ти можеш да бъдеш намерен. Може да си студентът, който все още е пречупен от насилието, което е преживял в миналото. Или жената, която вижда себе си според „етикетите,“ които други са и лепнали: нежелана, необичана, непривлекателна. Може да си човекът, който си мисли, че е отишъл твърде далеч и е направил твърде много. Или може би си този, който е скрил всичко в сърцето си, проливал е тихо сълзи сам в тъмнината и е прикривал частите от тялото си, които биха разкрили колко съсипан е наистина.

Който и където и да си, мога да ти кажа, че съм била там и съм преминала през своя собствен ад. Плакала съм, страдала съм и съм вярвала на същите лъжи. Приемала съм толкова много различни форми, че бях забравила коя реално съм аз. Всичко това обаче, за да открия една истина, която промени изцяло нещата: има Някой, Който е по-голям от това. И Неговото име е Исус.

Той те намира на дъното на ямата. Вижда те, докато стоиш сам сред тълпата. В банята, докато държиш острие в ръката си, Той те държи. Изцелява те в най-дълбоките рани на сърцето ти. И в неспокойната ти душа, където толкова много лъжи са загасили светлината - там Той шепти истината за това кой си ти.

За мен истинското изцеление започна едва тогава, когато позволих на Исус да ми каже истината. Първото, което научих, бе, че никога не бих била способна да събера счупените парченца на съществото ми. Никога не съм достатъчно силна да победя тъмнината сама. Духът ми страдаше от болест, а болестите изискват ефективни за тях лекарства. Когато сме физически заразени с вирус, не си слагаме лепенка на лакътя, очаквайки да се оправим. По същия начин не можех да очаквам да бъда излекувана от болката, без да потърся лек, който да работи отвътре навън.

В деня, когато Бог ме откри и ми проговори, осъзнах, че Исус е лекът, който моята душа беше търсила през цялото това време. Чрез Неговата нежна грижа и помощ аз можах да им простя. Той вля изцеление в духа ми, изми раните ми с любов и облекчи умореното ми и болно тяло.

Открих, че съм обичана безусловно и съм приета не въз основа на това колко съм красива, колко приятели имам, каква кола карам или какво другите казват за мен. Бях намерила любов, основана на това коя съм аз в дълбините на сърцето ми. Всичките ми странности, особености, интереси, мисли, мечти и дарби моят Бог ги познава и оценява скъпо. Всъщност, намерих един стих в Библията по онова време, в който се казва, че Той познава „всички мои пътища.“¹

Нищо друго, освен истината за това коя съм и колко много съм обичана, не можеше да ме спаси. Вече не се притеснявам какво мислят другите за мен, защото знам как Богът на цялата вселена гледа на мен. Вече не съм огорчена от онова, което са ми причинили, защото имам силен защитник, който воюва на моя страна. И не съм роб на омразата към себе си или другите, защото съм завладяна от любов, която променя всичко.

Ако можех да си взема като поука само една истина от преживяното до момента, би била тази, че любовта на Бога е жива и неуморна. Той няма да се спре пред нищо, няма да пожали средства, за да спечели отново сърцето ти и да те върне у дома в обятията Си. Последствията от тормоза? Аз намерих свобода.

„Сега вече видях Онзи, Който ме вижда.“²

►	Как мога да познавам Бог?
►	Имам въпрос…

Източници: (1) Псалми 139:3 (2) Битие 16:13