Безопасно място за изучаване
на въпроси за живота и Бог
Безопасно място за изучаване на въпроси за живота и Бог

Вън от хероина

Може би си мислите, „само още малко повече воля и ще бъда наред“. Лична история, показваща защо силата над волята няма да помогне и кое ще помогне.

от Тед Н.

Животът на наркомана е низ от стоп кадри. Като вечерта, в която докато шофирах и забелязах тревожните сини и червени светлини в огледалото си. Докато забавях колата от 95 км/ч до пълно спиране и разбрах, че нося халат за баня и зелени пайети. Набързо преброих колко напитки бях изпил през последните няколко часа, спомних си за половината грам хероин в джоба си, както и другите незначими неща, разпръснати в колата.

Полицаят почука на стъклото на колата. Оставих недопушената си цигара в кенче от Mountain Dew и спуснах прозореца. Не казах нищо за тайните си. Той не каза нищо за нощното ми облекло, за часа или неспокойните ми ръце. Полицаят ме предупреди, че през този участък се промъкват елени. Прости ми за високата скорост и се върна в колата си, без да ми напише акт. Явно съм изглеждал уморен, вместо пиян.

Стигнах до там, че можех да изпия големи количества бренди, без да изглеждам пиян. Всъщност се чувствах по-скоро нормално, когато бях пиян. Бях спокоен, докато той се отдръпваше и почти разочарован, докато карах колата.

Какво е пристрастяване? Изолация.

Едновременно предпочитах и мразех собствената си компания; страхувах се от себе си и какво мога да направя, ако остана сам твърде дълго. Повече от веднъж ми се е случвало да се озова в кухнята със сребърното чекмедже и леко острие в ръката ми, с върха притиснат към врата ми, искайки да почувствам нещо, искайки да умра, но всъщност просто исках да живея. На следващата сутрин се събуждах на пода в кухнята като мъж, плакал докато заспи, съкрушен, уплашен, пленен и съвсем сам.

Опитах с партита за известно време, винаги чувствайки се оптимистично, докато не вляза в препълнената стая и видя някои хора, които бих предпочел да не срещам. В моята социална тревожност, усилията, които полагах в принудени разговори, ме изтощаваха. Оставах за десет минути, опитвайки се да изглеждам зает, след което уж отивам навън за една цигара, а се промъквам в колата си, за да се измъкна. През първите няколко години, приятели ми се обаждаха, за да попитат къде съм избягал, докато не спряха да се обаждат.

Изглежда смешно, когато във филмите някой се събуди в чуждо легло или на дивана, без да знае как се е озовал там. Не си спомням да ми е било смешно, когато се събудих на шофьорската седалка на колата ми, паркирана пред погрешната сграда. Не е смешно да се събудиш върху опетнен килим, борейки се да намериш пътя си у дома.

Предпочитах да оставам в апартамента си, излизах само за цигари, да пия или за да се дрогирам. Така беше по-безопасно. Не трябваше да се чудя дали не съм убил някого. И така в крайна сметка реших да не напускам апартамента. Заключвах вратите и спусках щорите с течение на дни. Всъщност, пълната изолация е рецепта за пълно полудяване.

Какво е в основата на пристрастяването?

Да говориш с наркоман или алкохолик (по мое мнение - няма разлика) е като да говориш с дете. Той или тя присъства физически, но има психическа бариера на зрялост. Обичах да давам дълги, сърдечни монолози на някого за нещастията на живота и жестокостта на Бог. Слушателите ми намаляваха, докато речите ми ставаха по-дълги и по-мрачни.

Нощите бяха моето място на утеха, времето ми да пия войнствено и да преглъщам, да пуша или да намушкам нещо в тялото си, което може да даде известно облекчение от... не знам какво. Преди пиенето и наркотиците си имаха цел. То ми носеха свобода, яснота, спокойствие и лекота. Кога решението се превърна в проблем? Моите средства за бягство станаха мой затвор.

Вън от хероина

Виках към Бог, плачех и крещях в гняв, за да ме спаси. Всяка вечер се плашех от утрото, сигурен, че няма да мога да понеса още един ден. Всичко ме плашеше – ако телефонът звънне, почука се на вратата, училище, работа, всеки, с когото се срещах, и най-вече - себе си. Никога не знаех какво ще се случи с мен. Слагах масло върху филия хляб и се опитвах да не се подам на стремежа да отрежа собственото си гърло. Случвало ми се е да карам колата си по мост, усещайки как ръцете ми искат да завъртят кормилото отвъд ръба. Изпивах първото си питие за деня, преди да се кача в колата си, знаейки, че ще има и още.

Искаше ми се да умра, но знаех какво тъжно погребение би било. Никой нямаше да се изненада. Хората ще говорят за потенциала, който съм имал, а не за моите постижения. Родителите ми ще се обвиняват и ще живеят в срам и съжаление, а братята ми ще загубят усмивките си и цялата си невинност. Паметта ми щеше да бъде бреме за тях.

Настъпи време за промяна.

Първи стъпки към лечение

Спомням си, че седях в стаята за лечение, обмисляйки следващите стъпки на един неясен път и се чудех какво да мисля за последните десет години от живота си. Бяха ли напълно пропилени? Какво да правя с всички тези вреди и как да продължа напред с това минало?

Ами Бог? Къде беше Той, когато се чувствах изоставен и сам? Беше ли там в многото пъти, когато се прибирах вкъщи след дузина питиета и доза наркотици? Беше ли Той там, когато се събуждах на някое неизвестно място? Може би Той присъстваше, когато влязох в горещата вана в четири сутринта и припаднах малко след като всички си тръгнаха, а се събудих по-късно с мокра коса, но наоколо нямаше спасител.

Ако бях осъзнал подобните намеси тогава, щях да се чудя... защо? Какво в мен си заслужаваше да бъда спасен? Не допринасях нищо за света, тогава защо Бог да го е грижа?

По време на лечение, самоконтролът не е достатъчен

След два месеца лечение без напредък бях по-изтощен, отколкото когато и да било. Въпреки че не бях пил или взимал наркотици от 60 дни, все още бях преследван от веществата. Не работех като другите хора. Когато пиех, си мислех, че има облекчение от всички неща в живота. Сега бях уязвим. Нямах решението ми в чашата пред мен или нарязано на линиики на масичката.

Толкова пъти през последните десет години паднах на коленете си в болезнено отчаяние и крещейки в мъка: „Боже, помогни ми!“. Поисках спасение, поисках Бог да го поправи. Но не предадох волята си на Бог. Но накрая, в една нощ, когато бях сам в стаята си, исках да бъда честен и да се обърна към Бог откровено. Казах Му за искреното ми отчаяние да се променя, да се откажа от моето пристрастяване за Него и да съм готов да предприема действия. Спах спокойно онази нощ. Това беше първото вкусване на свобода, което някога съм имал.

Разликата между молитвата ми в онази нощ и всички останали е една важна и силна дума - вяра. Дори и в най-лошите моменти на моята пристрастеност, до някаква степен вярвах, че Бог може да ме освободи от това бреме. Въпреки това настоявах нещата да бъдат по моя начин. Никога преди не бях предавал проблема си на Бог, нито съм искал насока и мъдрост относно това, каква трябва да бъде моята роля в този процес. За първи път имах увереността, че „добре тогава, Бог ще се погрижи за това, защото миналото показва, че аз не мога“.

Хората смятат, че зависимостта може да се преодолее със собствената воля. Знаех, че моята пристрастеност е мазохизъм, но да си представя живота без пиене и наркотици е невъзможно. Това беше моето падение, но и единственият ми приятел, единственият ми начин на живот. Собствената воля в такъв случай е невъзможна. Ако нямам яснота за тази дилема, как тогава бих могъл да победя съществуването ѝ? Благодаря на Бога за Бога.

Има ли нещо по-силно от зависимостта?

Зависимостта е коварна, безмилостна, привидно неотменна сила, но поставиш ли я в ръцете на Бог, силата ѝ става смешна. Въпреки че самоконтролът и човешката сила са недостатъчни в моята борба срещу зависимостта, силата на Бог няма граници. Нямам съмнение, че пристрастяването е едно от любимите оръжия на дявола, тъй като болестта е, по мое мнение, като да бъдеш обладан. Възстановяването от пристрастяване наистина е духовна битка.

Моята програма за възстановяване е лесна - търся Бог, независимо дали чувствам, че искам или не.

Опитвам се да следвам това, което е написал Павел (в Библията) на своите приятели, които също са били последователи на Исус: “Най-после, братя, всичко, що е истинно, що е честно, що е праведно, що е любезно, що е благодатно, - ако има нещо добродетелно, и ако има нещо похвално, - това зачитайте. Това, което сте и научили, и приели, и чули, и видели в мене, него вършете; и Бог на мира ще бъде с вас.”1 Хареса ми мисълта да живея по този начин, вместо да се занимавам с наркотици.

Какво научих от от моята пристрастеност

Миналото ми, колкото и да е мрачно, се превърна в наистина безценно предимство. Сега помагам и на другите да намерят и поддържат възстановяване, както мен. Нашите подобни преживявания формират нашата връзка. Всяка седмица някой, който е нов с възстановяването и е несигурен дали има изход, ще ми разкаже история от неотдавнашното си минало, което ги е накарало да изпият още една чаша или да заредят друга спринцовка. Те ми разказват за срама си с колебание и очи, изпълнени със страх от осъждане. Когато приключат, те прекланят глава и не могат да ме погледнат в очите. Усмихвам се и казвам с пълна честност: „да, това се случи и с мен“. Внезапно тежестта им от срам и самота се отмива. Тогава им казвам колко различни са нещата за мен днес. Да ти се случи чудо е едно, но доброволно да участваш в чуждото чудо - това е великолепна привилегия.

Как един наркоман и пияница, провал във всяко отношение, стана служител на Бога? Как може аз, който само преди години бях сигурен, че светът ще е по-добро място без мен, сега следва Бог? Наистина нямам отговор, защото Бог работи по начини, които не разбирам. Той като на шега използва най-малко вероятните хора като Негови служители. Щом това е така, няма да го поставям под въпрос.

След шест месеца, откакто се предадох на Бог и работейки усилено върху моята трезвеност, аз отново се записах в колеж и скоро завърших с почести и прекарах време в колежа, за което не бих могъл да мечтая. Изминаха три години от онази нощ, когато паднах на колене и оттогава не съм се чувствал безнадежден. Животът ми не е "добър". Той е необикновен. Това не означава, че имам милиони долари, слава, всеки си мисли, че съм най-добрия и няма нищо в света, което да не мога да направя. Това, което искам да кажа е, че всяка сутрин правя всичко възможно да предам волята си на Бога, да бъда отворен за Неговата воля, молейки Го да работи чрез мен и това е молитва, която Той никога не отказва. Когато съм внимателен към възможностите, те са на всеки ъгъл.

Това е, което знам за Бог. Той може да вземе ужасни ситуации и да ги превърне в нещо прекрасно.

 Как да започна връзка с Бог?
 Имам въпрос…

(1) Филипяни 4:8,9

СПОДЕЛИ С ДРУГ:  

TOP