×
ТЪРСЕНЕ
EveryStudent.bg
За живота, търсенето на смисъла и вярата...
Въпроси за живота

Свободен от хероина

Може би си мислите: „Само още малко повечко усилие на волята и ще бъда наред“. Една лична история, която показва, че силата на волята не може да помогне, но има нещо друго, което може.

Facebook Messenger Share Viber Share Facebook Share Share by Email More PDF

от Тед Н.

Животът на наркомана е низ от стоп кадри. Както вечерта, в която докато шофирах не забелязах тревожните сини и червени светлини в огледалото си. Докато не намалих скоростта от 150 км/ч до пълно спиране и не разбрах, че нося халат за баня и зелени карирани пижами. Набързо преброих наум колко алкохол бях изпил през последните няколко часа, спомних си за половината грам хероин в джоба си, както и за другите крайно неприлични неща, разпръснати из колата.

Полицаят почука на предното стъкло. Оставих недопушената си цигара в кенче от Mountain Dew и спуснах прозореца. Не казах нищо за тайните си. Той не каза нищо за пижамите ми, нито за късния час, нито за треперещите ми ръце. Предупреди ме, че през този участък от пътя преминават елени. Прости ми за високата скорост и се върна в колата си, без да ми напише акт. Явно съм изглеждал уморен вместо пиян.

Бях стигнал до състояние, в което можех да изпия големи количества бренди, без да изглеждам пиян. Всъщност се чувствах по-скоро нормално, когато бях пиян. Бях спокоен, докато полицаят се отдалечаваше и почти разочарован, когато подкарах колата.

Какво е пристрастяването? Изолация.

Колкото обичах, толкова и мразех собствената си компания; страхувах се от себе си и от онова, което мога да направя, ако остана твърде дълго сам. Неведнъж ми се е случвало да се озова в кухнята пред широко отвореното чекмедже с приборите за хранене, с нож в ръка, остието на който опира в гълото ми – защото желаех да почувствам нещо, каквото и да е то; защото желаех да умра, но в действителност просто исках да живея. Събуждах се на следващата сутрин на пода в кухнята като мъж, плакал докато заспи, съкрушен, уплашен, поробен и съвсем сам.

За известно време опитах да ходя по партита, винаги оптимистично настроен до момента, в който влизах в претъпканата стая и виждах хора, които предпочитах да не бях виждал въобще. В моето състояние на социална тревожност, усилията, които полагах в принудителни разговори, ме изтощаваха. Оставах за десет минути, опитвайки се да изглеждам зает, след което се преструвах, че отивам да изпуша една цигара, а всъщност се качвах на колата и се измъквах оттам. През първите няколко години приятелите ми се обаждаха да питат къде съм изчезнал, докато най-накрая съвсем спряха да ме търсят.

Изглежда смешно, когато във филмите някой се събуди в чуждо легло или на дивана в непознато жилище, без да знае как се е озовал там. Но аз не си спомням да ми е било смешно, когато се събуждах на шофьорската седалка на колата ми, паркирана пред погрешната сграда. Никога не съм се смял, когато съм се борел да се изправя на крака от мръсния килим на пода, за да мога да намеря пътя към къщи.

Предпочитах да си стоя у дома и да излизам, само за да си купя цигари, пиячка или дрога. Така беше по-безопасно. Не трябваше да се чудя дали не съм убил някого. Затова в крайна сметка реших да не напускам апартамента си. Заключвах вратите и спусках щорите в продължение на дни. Без съмнение пълната изолация е рецепта за пълно полудяване.

Какво стои в основата на пристрастяването?

Да говориш с наркоман или алкохолик (за мен няма разлика) е като да говориш с дете. Той или тя присъства във всеки възможен физически аспект, но в същото време се усеща липсата на зрялост в душевен аспект. Обичах да изнасям дълги, сърдечни монолози на всекиго относно нещастията на живота и жестокостта на Бога. Слушателите ми намаляваха, докато речите ми ставаха по-дълги и по-мрачни.

Нощите бяха моето място на утеха, времето ми да пия ненаситно и да преглъщам, смъркам, пуша или инжектирам нещо в тялото си, което може да ми донесе известно облекчение от... и аз не знам от какво. Преди пиенето и наркотиците си имаха цел. Те ми носеха свобода, яснота, спокойствие и лекота. Но кога решението се превърна в проблем? По ирония на съдбата средствата ми за бягство се превърнаха в мой затвор.

Ефектите на хероина

Виках към Бога, плачех и крещях от гняв, за да ме спаси. Всяка вечер се плашех от утрото, сигурен, че няма да мога да понеса още един ден. Всичко ме плашеше – прозвъняването на телефона, почукването на вратата, училището, работата, всеки, с когото се срещах, а най-много се плашех от самия мен. Никога не знаех какво мога да направя. Мажех масло върху филия хляб и се опитвах да не се поддам на подтика да прережа собственото си гърло. Шофирах по някой мост, усещайки как ръцете ми искат да завъртят волана в посока отвъд преградата. Изпивах първото си питие за деня още преди да се кача в колата си, знаейки, че ще има и още.

Така ми се искаше да умра, но знаех и колко тъжно щеше да бъде погребението ми. Никой нямаше да се изненада. Хората щяха да говорят за потенциала, който бих могъл да имам вместо за постиженията ми. Родителите ми щяха да се самообвиняват и щяха да живеят в срам и съжаление, а братята ми щяха да загубят усмивките си и цялата си невинност. Паметта ми щеше да бъде бреме за тях.

Беше време да потърся някакво разрешение на проблема.

Първи стъпки към лечение

Спомням си как докато се лекувах обмислях следващите си стъпки по един не много ясен път и се чудех какво да мисля за последните десет години от живота си. Бяха ли напълно пропилени? Какво да правя с всички тези поражения и как да продължа напред с това минало, което толкова плътно ме следва по петите?

Ами Бог? Къде беше той, когато се чувствах толкова изоставен и сам? Беше ли там всеки път, когато се прибирах вкъщи след дузината питиета и обилната доза наркотици? Беше ли там, когато се събуждах на някое непознато място? Може би е присъствал онзи път, когато влязох в едно джакузи в четири часа сутринта и припаднах малко след като всички си тръгнаха, а се събудих по-късно с мокра коса и без никой наоколо, който да ми се притече на помощ?

Ако бях осъзнал тези намеси тогава, щях да се чудя... защо? Какво в мен си заслужаваше да бъда спасен? Не допринасях с нищо на света, тогава защо Бог си прави труда?

По време на лечение усисилието на волята не е достатъчно

След два месеца на лечение без никакъв напредък бях по-изтощен, отколкото когато и да било. Въпреки че не бях пил или вземал наркотици от 60 дни, все още бях в капана на субстанциите. Нямах никакви компетенции да функционирам нормално като другите хора. „Поне когато пиех“, мислех си аз, „имах някакви начини за облекчение от всичките очаквания, които живота имаше към мен“. Сега вече бях уязвим. Не намирах отговорите в чашата пред мен, нито в равномерно подредените линиики бяло прахче върху скрина.

Толкова много пъти през последните десет години падах на колене в болезнено отчаяние, крещейки от мъка: „Боже, ПОМОГНИ МИ!“. Изисквах избавление, изисквах от Бога да поправи нещата. Но никога не предадох волята си на Бог. Най-накрая, една нощ, когато бях сам в стаята си, реших да бъда честен и да се обърна към Бога искрено. Казах му за откровеното си желание да се променя, да предам пристрастяването си в ръцете му, за готовността ми да предприема действия. Спах спокойно тази нощ. Това беше първото ми вкусване на свободата - нещо, което досега не бях изпитвал.

Разликата между молитвата ми в онази нощ и всички останали преди нея се крие в една важна и силна дума - вяра. Дори и в най-лошите моменти на моята пристрастеност, до известна степен вярвах, че Бог може да ме освободи от това бреме. Въпреки това настоявах нещата да се случват по моя начин. Никога преди не бях предавал проблема си на Бог, нито бях искал насока и мъдрост относно ролята ми в този процес. За пръв път бях уверен, че „Добре тогава, Бог ще се погрижи за това, защото миналото показва, че аз не мога“.

Хората смятат, че зависимостта може да се преодолее с усилие на собствената воля. Знаех, че моето пристрастяване е форма на мазохизъм, но да си представя живота без пиене и наркотици беше невъзможно. То беше моето падение, но и единственият ми приятел, единственият ми начин на живот. Усилието на собствената воля в състояние на подобна дилема е невъзможно. Ако нямам яснота относно тази дилема, как тогава бих могъл да победя съществуването ѝ? Благодаря на Бога за Бога.

Има ли нещо по-силно от зависимостта?

Зависимостта е коварна, безмилостна, привидно несломима сила, но поставиш ли я в ръцете на Бог, силата ѝ става за посмешище. Макар усилието на волята и човешката сила да са недостатъчни в моята борба срещу зависимостта, Божията сила няма граници. Нямам никакви съмнения, че пристрастяването е едно от любимите оръжия на Сатана, понеже заболяването зловещо наподобява моите представи за обладаване от зъл дух. Наистина възстановяването от пристрастяванията е духовна битка.

Моята програма за възстановяване е лесна - търся Бог, независимо дали чувствам, че искам или не.

Опитвам се да следвам това, което е написал Павел (в Библията) на своите приятели, които също са били последователи на Исус: „Най-после, братя, всичко, що е истинно, що е честно, що е праведно, що е любезно, що е благодатно, - ако има нещо добродетелно, и ако има нещо похвално - това зачитайте. Това, което сте и научили, и приели, и чули, и видели в мене, него вършете; и Бог на мира ще бъде с вас”1. Хареса ми мисълта да живея по този начин вместо да смъркам разни боклуци.

Какво спечелих от моята пристрастеност

Миналото ми, колкото и да е мрачно, се превърна в наистина безценно предимство. Сега помагам на други да намерят и отстояват възстановяването си, както се случи и с мен. Свързват ни сходните преживявания, които имаме с тях. Всяка седмица някой, който тепърва започва процеса на възстановяване и се чувства несигурен относно измъкването си от тази каша, ми разказва историята на неотдавнашното си минало, което го е преследвало и карало да изпие още една чашка или да зареди поредната спринцовка. Те ми разказват за срама си с колебание и очи, изпълнени със страх от осъждане. Когато приключат те навеждат глава и не смеят да ме погледнат в очите. А аз се усмихвам и казвам съвсем искрено: „Да, и аз съм правил същите тези неща“. Веднага тежестта на срама и изолацията пада от плещите им. Тогава им казвам колко различни са нещата за мен днес. Да ти се случи чудо е едно, но доброволно да участваш в чуждото чудо - това е несравнима привилегия.

Как един мошеник, наркоман и пияница, провал във всяко отношение, стана представител на Бога? Как може аз, който само преди няколко години вярвах, че светът ще е по-добро място без мен, сега да следвам Бога? Наистина нямам отговор, защото Бог работи по начини, които не разбирам. Той като че ли на шега използва най-неподходящите хора като негови служители. Ако нещата стоят така, аз няма да ги оспорвам.

Шест месеца след като предадох живота си на Бога и започнах усърдно да работя върху трезвеността си, аз отново се записах в колеж и скоро след това завърших с почести и професионален опит, който никога не си бях представял, че мога да придобия. Изминаха три години от онази нощ, когато паднах на колене пред Бога и оттогава насам не съм се чувствал в безнадеждност. Животът ми не е просто „задоволителен“. Той е необикновен. Това не означава, че притежавам милиони долари и слава и че всеки си мисли, че съм най-добрият, или че няма нищо на този свят, което да не мога да направя. Това, което искам да кажа е, че всяка сутрин правя всичко възможно да предам волята си на Бога, да бъда готов да извърша неговата воля, молейки го да работи чрез мен. А това е молитва, която той никога не отказва. Когато съм нащрек за възможностите, те са на всеки ъгъл.

Това е, което знам за Бог. Той може да вземе ужасни ситуации и да ги превърне в нещо прекрасно.

 Имам въпрос…
 Как мога да познавам Бог?

Източници: (1) Филипяни 4:8,9


СПОДЕЛИ:
Facebook Messenger Share Viber Share Facebook Share Share by Email More