ТЪРСЕНЕ
За живота, търсенето
на смисъла и вярата…
на смисъла и вярата…
ТЪРСЕНЕ
от Стийв Сойър
Близо до брега на пристанището в Мейн един военен кораб плавал в изключително гъста мъгла. През нощта млад курсант забелязал светлинка в далечината и веднага извикал капитана. В далечината забелязах светлина, която се насочва право към нас. Какво искате да направя? Капитанът дал заповед да се изпрати сигнал до другия кораб, за да промени курса си. Другият кораб отвърнал: Не, вие променете курса си. Отново капитанът заповядал да се изпрати сигнал другият кораб веднага да смени курса си. И отново отговорът бил: Не, вие променете курса си! За последен път курсантът изпратил сигнал до другия кораб: Тук е капитанът на военноморски боен кораб на САЩ. Незабавно променете курса си. Отговорът бил: Не, вие променете курса си. Тук е морският фар.
Тази история илюстрира как ние, като хора, сме склонни да се справяме с болката и страданието. Винаги искаме обстоятелствата около нас да променят курса си вместо да променим себе си, за да се сблъскаме с тези обстоятелства. Животът ми е съвършен пример за това.
Роден съм с хемофилия, болестно състояние на кръвта, при което костите и ставите ми се подуват без видима причина. Хемофилията се лекува с протеин, събиран от количествата кръв, която се събира от определена група донори. Но някъде в периода 1980 – 1983 год. един от донорите ми в групата е бил заразен с ХИВ-вируса, в резултат на което всичките медикаменти, които получавах от количеството събрана кръв, бяха заразени с ХИВ. По-късно се заразих и с Хепатит C по същия начин.
В интерес на истината аз дори не бях информиран, че съм ХИВ-позитивен чак до втората ми година в гимназията. Когато ми казаха, реакцията ми беше сравнително същата като на всеки друг човек, който трябва да се справи с нещо, с което не може да се пребори. Просто отричах, че съм заразен с ХИВ и се преструвах, че го нямам. ХИВ не болеше по начина, по който хемофилията боли. При хемофилията, когато ставите и мускулите се подуят, изпитваш много, много силна болка. Но ХИВ няма никакви външни симптоми. Човек може наистина да не го забележи, затова ми беше лесно просто да си представям, че не е в тялото ми. По същия начин и моите родители се опитваха да се справят с проблема. Изглеждаш здрав, изглеждаш добре, значи трябва да си добре, казваха ми те.
Страхотен пример за този тип отрицание е филмът Монти Пайтън и Свещеният граал. В една от сцените крал Артур бяга из гората и среща рицар с износена черна броня. Рицарят му пречи да продължи по пътя и крал Артур разбира, че няма да може да премине докато не победи рицаря в двубой. Двубоят започва и крал Артур успява да отсече ръката на черния рицар. Артур прибира меча си в ножницата, покланя се и тъкмо се готви да тръгне по пътя си, когато рицарят му казва: Не! А Артур му казва: Но аз ти отсякох ръката! Рицарят поглежда към ръката си и казва: Не, не си! Тогава крал Артур поглежда към земята и казва: Това там на земята е отсечената ти ръка. А рицарят отвръща: О, просто драскотина. В този момент Артур осъзнава, че ще трябва доста сериозно да нарани този тип, за да може да продължи по пътя си. И двубоят продължава. Артур отсича всички крайници от тялото на рицаря докато на земята не остават само торсът и главата на рицаря. Докато крал Артур отминава, в далечината се чуват крясъците на рицаря: Върни се, страхливецо! Ще ти отхапя краката!
Не е нужно да казвам, че този рицар е в състояние на отрицание. Той не може да приеме факта, че е изгубил двубоя. И макар това да е хумористичен пример за отрицание, опасностите на отрицанието са наистина много реални. Ако аз бях продължил да отричам, че съм ХИВ-позитивен, щях да пренебрегна вземането на предпазни мерки – като при малки ранички на пръста ми и други подобни – и щях сериозно да нараня, дори да убия, някого. Но опасностите за самите вас, когато отричате нещо подобно, са също така много вредни и много болезнени. Когато затваряте нещо подобно прекалено дълго вътре в себе си и се опитвате да се преструвате, че не съществува, то всъщност се разраства. И в един момент избухва.
Успях да живея в отрицание, че съм ХИВ-позитивен в продължение на около три години. През последната ми година в гимназията се разболях доста лошо. Симптомите на болестта започнаха да се забелязват. Т-лимфоцитите са белите кръвни клетки, които се борят с инфекциите, а броят на Т-лимфоцитните клетки, които имате в тялото си, показват дали сте ХИВ-позитивен и дали имате СПИН. Когато броят на вашите Т-клетки падне под 200, значи трябва да се считате напълно заразен със СПИН. В моя случай броят на Т-клетките ми беше 213 и продължаваше да спада. Бях много, много болен и много блед, и не можех да задържам храна. Вече не можех да се преструвам, че моят СПИН/ХИВ не беше истински. Беше много, много реален.
Понеже отрицанието вече не беше опция за мен, трябваше да намеря някакъв нов начин, чрез който да се справям с всичко, през което преминавах. Първото нещо, което опитах, бе да виня някого другиго. Мислех си, че ще се чувствам много по-добре, ако някой дойде при мен и каже: Стивън, човече, вината е изцяло моя. Съжалявам. Затова започнах да виня обществото на хомосексуалистите. Супер лесен начин да виниш някого. Но след като размислих върху това осъзнах, че е глупаво да виня цяла една група от хора за моя проблем. Тогава реших да обвиня Бог. По това време не вярвах особено много в съществуването на Бога, но предположих, че ако някой има контрол върху ситуацията, това трябва да е Бог. Затова обвинявах Бог.
Когато имате място, върху което да фокусирате цялата насъбрала се болка у вас, тя се превръща в гняв. И накрая се превръща в неконтролируем яд. Така започнах да се справям с всичко, с което се сблъсквах - изразявайки гнева си. Всеки път, когато някой ми кажеше нещо, което ме дразнеше, аз избухвах. Удрях стените. Изпочупвах всичко в стаята си. И други подобни неща.
Но открих, че гневът има способността да замъглява ума на човека и да го отдалечава от рационални действия. И още по-лошо – в момента на изразяването му човек наранява онези, които обича. Много по-добър начин да се справиш с болката е като плачеш, защото не наранява никого и след това се чувстваш наистина много добре.
В един момент, докато си бях в стаята, стигнах дъното. Чувствах се доста зле и бях отслабнал изключително много. Крещях и ругаех Бога, удрях с юмрук стените на стаята. Тогава баща ми влезе и затвори вратата след себе си. Баща ми е възстановяващ се алкохолик. Чрез Анонимни алкохолици той научи за една по-велика сила, за Бог. Той ме погледна и каза: Знаеш ли, Стийв, аз не мога да ти помогна. Лекарите не могат да ти помогнат. Майка ти не може да ти помогне. Ти не можеш да си помогнеш. Единственият, който може да ти помогне, е Бог. След това излезе от стаята ми и затвори вратата след себе си.
Разбирате, че тъкмо бях спрял да ругая Бога, така че не се чувствах в позиция да го моля за помощ. Но в този момент нямах никакъв друг избор. Паднах на колене и през сълзи казах: Добре, Боже, ако те има - помогни ми, а аз ще помогна на теб. И така, за изключително кратък период от време си възстанових изгубените килограми, броят на Т-клетките ми се покачи на 365, което е доста добре, и се чувствах страхотно. Просто така... чувствах се страхотно. И си помислих: Чудесно. Благодаря ти, Боже. Чао. Беше супер това, което направи. Сега – довиждане.
Завърших гимназията и през лятото трябваше да се явя на предварителни тестове за прием в университета. Тогава срещнах съквартиранта си. Отидох в университета, минах теста и там беше това високо, кльощаво, русо момче. Той ми каза: Хей, изглеждаш ми нормален. Искаш ли да бъдем съквартиранти? А аз си помислих: Хм, добре, ти не ми изглеждаш нормален, но... , а на глас казах: Защо не! Станахме съквартиранти и всъщност станахме и най-добри приятели. Разбрах, че съквартирантът ми е християнин. По това време в главата си имах изграден образ за това как изглеждат християните. За мен те бяха лицемерни, снизходителни и осъдителни хора. За мен те винаги ще бъдат такива, мислех аз. Но съквартирантът ми беше различен.
Той имаше дислексия. Забелязах, че когато по време на учене стигнеше до момента на раздразнение – момента, в който аз обикновено блъсках с юмрук стените или разрушавах нещо – той просто спираше, затваряше си очите, молеше се, вдишваше дълбоко и продължаваше работата си. Това ме разтърси из основи. Помислих си: Как така не чупиш нищо? Ти трябва да строшиш нещо! Бях напълно изумен от него – че можеше да направи това.
По време на пролетната ваканция съквартирантът ми ме покани да му гостувам в Дейтона бийч. Докато бяхме на плажа един ден, съквартирантът ми се заговори с едно момче, което седеше до нас. Отначало започнахме да говорим за общи неща, нормалните неща. Но малко след това съквартирантът ми реши да се задълбае в по-сериозни теми. Не исках да навлизам дълбоко в тези теми. Вече се борех с достатъчно проблеми. Трудно е да знаеш, че умираш, когато си все още толкова млад. Освен това не ми се искаше да говоря за тези неща с някакъв непознат на плажа, затова се изключих от разговора. Те продължиха да разговарят и накрая приятелят ми стигна до момента, в който се опита да обясни в какво вярва като християнин. Образът, който си бях изградил за християните, винаги ми беше пред очите, но истината е, че никога не съм знаел в какво точно вярват и какво си мислят. Затова се заслушах в онова, което приятелят ми казваше.
Не зная дали ще мога да го кажа по начина, по който той го каза, но беше нещо от рода на: Очевидно е, че вярвам в Бог. И вярвам, че Бог ни създаде, за да имаме взаимоотношения с него. Но ние не искаме да имаме взаимоотношения с него, затова го отблъскваме. Това отблъскване, този бунт – независимо дали е активен бунт срещу него или пасивно безразличие – Библията нарича грях. Аз не харесвам думата „грях“, затова мисля за нея като „отблъскване на Бога“. И понеже ние правим това, то заслужава наказание. Наказанието за нашия бунт е смърт; ние умираме. А това е духовна смърт – ние сме отделени от Бога. Тогава иронично си помислих: О, не е ли прекрасно това!, а на глас казах: Но Бог ни обича. А той отговори: Да, но също така Бог е и справедлив. Любов без справедливост не значи нищо. За мен това нямаше никакъв смисъл, затова той обясни: Представи си човека, когото обичаш най-много на света, човека, за когото си готов да дадеш дори живота си. Сега си представи, че отблъскваш този човек и не се виждаш с него за дълъг период от време. Но един ден го виждаш отдалеч - на 40 метра от тебе – и се затичваш към него с широко разтворени ръце, готов да го прегърнеш. Но той те спира и ти казва: „Не, не ме прегръщай, ти ме отблъсна от себе си, не помниш ли?“ Сега си представи, че си отблъснал Бог – най-голямата любов във вселената.
Помислих си: Това никак, ама никак, не е хубаво! А приятелят ми продължи: За щастие нещата не свършват дотук. Бог ни обича толкова много и е загрижен за нас толкова много, че реши да плати наказанието вместо нас. Той изпрати Сина си Исус да умре на кръста вместо нас. И понеже Исус (който е Бог в човешка плът) живя безгрешен живот, той направи възможно заплащането на наказанието на някой друг. Той плати вместо нас.
После каза: След това, три дни по-късно, Исус възкръсна от мъртвите. Той победи тази духовна смърт и сега ни предлага вечен живот. В резултат на това ние не просто ще умрем, ние ще прекараме вечността с най-голямата любов във вселената.
Успях само да кажа: Леле! Но, каза той, уловката е, че макар той да предложи да плати наказанието, ако не приемеш предложението му... В крайна сметка всичко зависи от теб. Все още нещата не ми бяха напълно ясни и за щастие – и на другото момче, затова приятелят ми обясни: Представи си, че си тръгваш от плажа и караш по пътя към вкъщи. Караш със 150 км/ч, а ограничението на скоростта е 50. Летиш си ти по пътя и изведнъж те спира полицай и ти пише акт. За да платиш глобата си, ще трябва да се явиш в съда на следващия ден. На другия ден влизаш в съдебната зала, оглеждаш се и на съдийското място виждаш баща си. И си мислиш: „Еха, това е татко!“ Баща ти те поглежда и те пита: „Стийв, наруши ли закона?“ и ти му казваш: „Да“. Тогава той ти казва: „Добре тогава, 500 лева глоба и два дни в затвора“. След което удря с чукчето и край.
Виждаш ли - понеже това е справедливо и честно, той трябва да наложи наказание. Но той става от съдийския стол, сваля робата си, бърка в задния си джоб и ти дава 500 лева. Понеже те обича, той ще плати наказанието вместо теб. Но ти трябва да приемеш парите. Той стои пред теб с 500 лева в ръка и ти казва: „Ето, вземи ги“. По същия начин е и с Бог, но ти можеш да кажеш: „А, не, ще прекарам вечността отделен от теб“. Това е избор, който ти трябва да направиш.
Приятелят ми каза, че начинът да приемем това заплащане за нашите грехове е чрез молитва. Ти просто приемаш, че Бог е платил. Поради Божията благодат. Нищо не можеш да направиш, за да я заслужиш. Това е дар от Бога. Това беше първият път, в който въобще чувах за Божията благодат. Това е дар, продължи той, който приемаш чрез вяра като се помолиш. Тогава приятелят ми предложи да се помоли заедно с момчето и докато те се молеха на глас, аз също се помолих, но тихичко.
От този момент нататък животът ми придоби съвсем нов смисъл, нов поглед. Вече не си лягах в леглото вечер с мисълта дали ще съм жив на сутринта. Вече не се страхувах от умирането, защото знаех, че то няма да бъде просто край в празнота и тъмнина. Сега, ако умра, ще прекарам вечността, завинаги, с най-голямата любов във вселената. Това беше толкова освобождаващо!
Моите родители също приеха Божието заплащане за греховете им. Те се молиха, както и аз се бях молил. И техният живот придоби съвсем нов смисъл. Невероятно е само да си помисля как ме пускаха да пътувам далеч от тях, въпреки че знаеха, че най-вероятно ми остават само още шест месеца живот. И само можете да си представите колко трудно им беше да стоят безпомощни и да гледат как синът им умира пред очите им. Нямаше какво да направят. Сега обаче имаха причина, една-единствена причина, да се справят с това. Същата причина, която аз имам, за да се справя с това – Христос в нашия живот.
Мога ли да ви предоставя възможността да приемете Божието заплащане за греховете ви? Сигурен съм, че ако имахте лекарство за СПИН, щяхте да ми го дадете. По същия начин аз зная как да достигна вечността – това е дар от Бога – и ви го предлагам. Ако преминавате през нещо, с което не можете да се справите сами, и имате нужда от някой, който да стои до вас, да ви привдигне, когато целият свят е срещу вас, рита ви и ви забива нож в гърба, то ви моля да се помолите заедно с мен. Това няма да е някаква магическа фраза или заклинание. И не е голямо емоционално пътуване или мисъл. По-скоро това ще е полагане на началото на едно взаимоотношение – това с Бога. И както всяко друго взаимоотношение, и това изисква време. Изисква и усилия. Но ви насърчавам – ако наистина усещате, че имате нужда от него, не пропускайте тази възможност.
Затова сега ще се помоля. Молитвата няма нищо общо със затварянето на очите, нито с навеждането на главата, нито със скръстването на ръцете или силното викане на „Алилуя!“. Нищо подобно. Тя е отношението на сърцето ви. Тя е да кажете на Бог: Господи Исусе, престъпих закона. Отблъснах те надалеч от себе си. Но искам да се върна и да приема твоето заплащане. Ако чувствате, че се нуждаете от това, моля ви, помолете се още сега: Господи Исусе, имам нужда от теб. Благодаря ти, че умря на кръста заради мен. Моля те да влезеш в живота ми и да ме направиш човека, който винаги съм искал да бъда. Амин."
Ако искрено сте се молили с тази молитва, вие сте започнали най-страхотното взаимоотношение, което е възможно да имате – взаимоотношението с Бога. И то не свършва с края на молитвата. Взаимоотношението с Бога е процес. Това означава всекидневно доверие в Бога, като се опитвате не да направите непременно онова, което на вас ви се иска или ви кара да се чувствате добре, а онова, което мислите, че Бог иска да направите. Разни хора са ми казвали: При теб християнството върши работа и това е супер. Но при други хора не може ли някоя друга религия да върши същата работа? Това е добър въпрос. Аз вярвам, че Бог ни е дал един път, по който да стигнем до него – чрез смъртта на Исус на кръста – макар в другите религии да съществува малка доза истина. Но те са по-скоро морални кодекси: „Правѝ това седем пъти на ден и то ще те приближи до Бога“. Но ако се опитвате да работите, за да стигнете до Бога, колко работа ще е достатъчно? Кога ще знаете, че сте достигнали до момента, в който ще е достатъчно?
Мисля, че тук е мястото, където християнството намира своята истина: в благодатта на Бога. Да знаем, че никога няма да можем да достигнем Божието съвършенство, но че можем да разчитаме на неговата прошка. Целта е да ходим в неговия път, въпреки че много често ще се проваляме. Правим грешки, но продължаваме, работим върху нещата, доверяваме се на Бога. Молим се. Четем Библията. И разбираме какво иска Бог от нас. И един ден ще постигнем мира. Може да не се случи преди да стигнем рая, но тогава ще бъде завинаги.
Ако се борите със симптоми на ХИВ, хемофилия и Хепатит C като Стийв, или може би имате други проблеми в живота си – и бихте искали да чуете и друго обяснение на онова, което Стийв сподели, моля прочетете: Как можем да познаваме Бог?
| ► | Току-що помолих Исус да дойде в живота ми (помощна информация)… |
| ► | Може би искам да помоля Исус да дойде в живота ми, моля обяснете ми по-подробно… |
| ► | Имам въпрос… |
Стийв Сойър умира от чернодробна недостатъчност поради Хепатит C на 13 март 1999 год. Нека неговата истинска история ви насърчи да приемете Исус, както Стийв направи. В последните дни от живота си той искал да говори „и в още един университет“. Защо ли? Ако само можех да използвам болестите, които ме убиват, за да може дори един-единствен човек да разбере, че може да има взаимоотношение с Христос, тогава да говоря пред хората си заслужава. В светлината на вечността това е единственото, което има значение.
Можем да имаме вечен живот като приемем Исус. Не стигаме до рая чрез добри дела. Вечният живот е безплатен дар за онези, които вярват в Исус. Виждаме това в Библията:
Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине ни един, който вярва в Него, но да има вечен живот (Йоан 3:16).
Всички ние се заблудихме както овце, отбихме се всеки в своя път; и Господ възложи на Него беззаконието на всички ни (Исая 53:6).
Исус им каза: Който слуша Моето учение, и вярва в Този, Който Ме е пратил, има вечен живот, и няма да дойде на съд, но е преминал от смъртта в живота (Йоан 5:24).
О, смърт, къде ти е победата? О, смърт, къде ти е жилото? (1 Коринтяни 15:55).
Бог ни е дал вечен живот, и че тоя живот е в Сина Му. Който има Сина, има тоя живот; който няма Божия Син, няма тоя живот. Това писах на вас, които вярвате в името на Божия Син, за да знаете, че имате вечен живот (1 Йоан 5:11-13).
Снимки: Гай Джерълд и Том Милс © Worldwide Challenge
