×
ТЪРСЕНЕ
EveryStudent.bg
Безопасно място за изучаване
 на въпроси за живота и Бог
Взаимоотношения

Как да сложим край на депресията?

Личен разказ за емоционална болка, мисли за самоубийство и как тя се освободи от всичко това…

WhatsApp Share Facebook Share Twitter Share Share by Email More PDF

Анонимен автор

Някои хора преминават през живота като успешно се възползват от възможностите. Други от нас като мен, преминават през живота излезли извън релси поради взаимоотношения, пристрастявания или хаотични събития, които не сме очаквали.

Например, направих грешката да смеся тежко пиян ступор с първата ми романтична нощ. Всичко, което помня, беше мъжа, който разтърсваше раменете ми, казвайки ми, че е време да си вървя вкъщи.

И след това дойде нощта на една глупава дискусия за фалшива лична карта, бутилка текила и три приятелки. Тина обеща да се грижи за двете ни. Скоро щяхме да сме пияни. Двадесет минути по-късно моята чаша беше пресушена и филмът, който гледахме, стана забавен. След това сюжетът се замъгли, докато аз все по-често посещавах тоалетната. Филмът свърши, а аз бях все още в банята. Състоянието ми се влошаваше. Обадиха се някой да дойде да ме вземе. Три дни спах до една 20-литрова кофа, която ми бе като нощно шкафче.

Събитията и лошите избори продължиха. Твърде много момчета знаеха името ми и много от нощите не успявах да си ги спомня на сутринта. Бях уловена в капана на пиянските забавления. В същото време празнотата се превърна в епидемия в сърцето ми. Моите приключения не ми носеха вече изблика на свобода, индивидуалност и значимост. Всъщност, чувствах точно обратното. Чувствах се в капана на непрестанната нужда някой да ме повдигне и бях измъчвана от повтарящи се чувства на отчаяние.

Преместване в Колорадо

Търсейки нов начин на живот, карах към Колорадо с настоящото си гадже – Рич. Правехме сватбени планове по пътя. Мислех си, че на този тип наистина му пука за мен. Последните шест месеца бяхме живели, опитвайки ужасите на халюциногените. Сега в Колорадо намерихме малка къща, която можехме да наемем. Единственият ни спор до този момент беше коя стая ще е предназначена за пушене на марихуана. Казах му – мазето. Не исках да имам проблеми със закона.

Ричард обеща, че ако работя и го подкрепям в колежа, тогава той ще направи същото за мен, след като завърши. Бях отчаяна и исках да остана с него, защото той имаше връзките да ми осигури „върховните моменти“. В рамките на три месеца свикнах с него толкова много, че не можех да функционирам без „стоката“ на Ричард. Той ми представи една страна на живота, която никога не бях опитвала и бях тотално ненаясно със силата ѝ. Можех да видя как залезите се превръщат в пеперуди. В моето въображение се чувствах жива, замаскирайки депресията, от която страдах.

Когато дрогата се окаже грозна

Докато времето минаваше обаче, моето живо въображение започна да изпитва празнота. Случи се една вечер, когато седях на верандата в къщата на майка му. Улицата беше тъмна, с изключение на уличните светлини. Бях сама, Ричард беше вътре, а съседите спяха.

От тъмните странични улички и покривите на къщите се появиха тъмни сенки със заплашителни лапи и смехове, развълнувани, че могат да излязат. Приличащите на демони сенки се шмугнаха в квартала. Аз останах тиха, уплашена до смърт от страх, че може да ме забележат. В момента, в който щях да изохкам и така да се открия, Ричард излезе на верандата.

Продължих да гледам втренчено улицата, надявайки се, че не са го видели. Нощта започна да скрива техните страховити движения до момента, в който вече не ги виждах. Ричард отклони вниманието ми и започнахме да си бъбрим. Аз дърдорех относно моята възхита за това колко слаби са краката ми, че не се докосват един друг. Напразно се опитвах да се успокоя. Казвах си, че съм добре и че си прекарвам страхотно. Струваше си да съм слаба. На мъжете им харесваше, онова беше само лош кошмар, както казваха.

Това оправдание, обаче, не отговаряше на всички промъкващи се въпроси. Какво ще се случи, ако кошмарът не свърши? Ако следващият път не си тръгнат? Ако аз съм следващата им подигравка? Ами ако стане по-лошо? Ако кажа на Ричард, той ще вземе почерпките си и ми каже, че не мога да си взимам бонбончетата. Празнотата ми се усилваше, докато осъзнавах, че ще остана сама, когато попадна в лошите кошмари.

Оставям контролиращия си приятел

Следващата сутрин се събудих по-рано от нормалното и лежах, гледайки в тавана. Мисленето ми за пръв път от доста време изглеждаше толкова ясно и не объркано. Доколкото това засягаше другите, моят живот беше върхът. Аз празнувах до края на деня и правех неща, за които полицейските драми говореха. Най-накрая признах пред себе си, че не съм живяла до тази сутрин. Събудих Ричард и му казах, че отивам в колеж и че не искам да живея повече по този начин.

Ричард беше извън себе си. Той никога не ме беше виждал толкова решена, изплъзваща се от хватката на неговите манипулации. Обадих се на моите родители да им кажа, че искам да отида в колеж и ще дойда за ден да се сбогувам. Семейството на Ричард мислеше, че е ужасно от моя страна да го изоставя. Той беше направил толкова много за мен...как можеше да не ме е грижа? Само ако знаеха...

Пристигнах във Вашингтонския държавен университет и никога няма да забравя моята студена, бетонна стая, номер 823 в общежитията. Дали наистина колежът ще промени живота ми? Мислех, че ще го направи, но по ирония се чувствах по-зле от тази грозна стая. Отново празна.

Емоционална болка, може би самоубийство

Депресията започна да се промъква и аз се приближавах към ръба на самоубийството. Гледах завистливо края на цигарата да пада от прозореца на осмия етаж, ревнувайки за тази свобода. В тези времена ровех из малката си черна чанта, надявайки се, че там някъде из тъмната кожа има още една доза. Само още един кик, моля. Още малко щастие преди да дойде сутринта. Молех се, трескаво търсейки чантата, но нямаше нищо.

Моето нещастие беше разсеяно, когато пристигна съквартирантката ми след седмицата на ориентация. Тя беше страхотна; весела и с желание да се среща с хора. Това запълни моята осакатяваща тъга. Първата седмица от обучението ние изпразнихме всички кегове. Продължих да се надявам, че празнината ще бъде запълнена и депресията ще изчезне, докато обръщах бирите. Не бях готова да приема, че всяко парти завършваше по един и същи начин. Щях да променя това. „Хей, Боби, имаш ли ножици?“

Ухилих се, когато ножиците отрязаха половината от моята дълга до раменете коса. Кичури коса се спуснаха надолу по раменете и гръдния ми кош. Чух ахкания и се огледах, за да осъзная, че забавлявах целия двор под слабото осветление на верандата.

„Тя ще съжалява на сутринта,“ подсмихваха се наоколо. „Бих искал да видя лицето ѝутре сутрин“, мърмореха други над бирите си. Мислех си, че със сигурност хората са били впечатлени от моята смелост и стремеж да бъда себе си. Зъбите ми се откриха през небрежните ми пияни устни, докато търках ръката си в тесните твърди панталони. Винаги бях искала да обръсна главата си. Бях заплашвала няколко от гаджетата си преди, но сега най-накрая го направих. Чувствах такъв триумф. Триумф над какво, моят пиян ум не можеше да реши. Само знаех, че имах нужда да се почувствам добре.

Депресията надделяваше…

Два месеца по-късно моят стремеж и самозащитна реакция изчезнаха. Ако някой дойдеше да ме посети, ме намираше в един от моите любими облекла – широки, висящи панталони от черен памук и изкуствена материя, които правеха краката ми да изглеждат още по-хърбави. Тази хърбавина, с която преди се гордеех, сега беше слабост. Краката ми вече дори не можеха да ме носят по стълбите. Някога силни, така че да играя футбол и да карам колело, сега те бяха безполезни. Дори стъпалата ми бяха твърде слаби. Всяка разходка надолу по покритите с тънък мокет бетонни етажи на общежитията, беше мъка. Кокалите на стъпалата ми стържеха в твърдия под. Накрая вече се страхувах да отида дори до банята.

Някога пищните ми гърди сега се бяха свили, а очите ми изглеждаха безрадостни. Говорех с груб глас, отговарящ единствено на моя верен спътник, цигарите Camel Wide. Устната ми беше продупчена в средата от стара халка. Пъпът ми, имащ по-рано халка, беше все още розов, раната все още не беше излекувана, а вместо това се беше инфектирала. Поне обицата на носа ми все още се вееше свободно.

Преместих се до прозореца, за да поседна на мястото, до перваза, което сама си бях подредила – зелен стол с черни крака, несигурно подпрян на чекмеджетата. От моята перспектива можех да разгледам другите общежития и да наблюдавам студентите, движещи се сред многобройните възможности, които имаха. Вървяха натам, накъдето аз не можех. Пуснах леко цигарата си през тишината на мислите си. Да последвам ли цигарата си през прозореца днес?

Надделяващи емоции

В това ли исках да се превърна? Къде отиде цялата ми сила? Бях толкова силна преди. Сега моите рамене бяха прегърбени, погледът – безлик. Нощите бяха без сънища, а будилникът дори не изглеждаше шумен. Даже не се стараех да обядвам. Дори не забелязвах мръсното пране, за да го събера. Единствената енергия, останала в стаята, беше хладилника, в който имаше мухлясала пица.

Засилих цигарата си през прозореца от деветия етаж. Очите ми последваха замечтано цигарата на земята. Изхлузвайки се по перваза, седнах на леглото си. Взех дневника си и написах с надеждата, че мога да отпиша празнотата си:

Пишейки безцелно
с безчувствени думи, без творчество и стойност
неспокойна
разтревожена
отпаднала
умираща от глад
празна
измъчена
озадачена
объркана
дезориентирана
сляпа

Затворих дневника, увих се около възглавницата си и си пожелах да остана в тишина, без мислите си. Вече не откривах нови идеи. Празнината растеше. Колко дълго можеше да продължи това?Колко дълго щеше да продължи, докато се изхлузя от перваза си?

Някаква надежда

Моето единствено общуване с хора се ограничаваше до писма от семейството или приятели на семейството. Моето любимо писмо беше това на Родни М. – откровен човек, проповедник, очакващ да води своя църква. Затова го уважавах. Той вярваше в онова, което правеше. Докато растях, го наблюдавах да се грижи за бебето на доведената си сестра, без гаранция, че ще може да опази това съкровище. Когато посещаваше родителите ми, обикновено говореше за Божията доброта. Докато говорихме, аз бях впечатлена от самообладанието и увереността му.

Не бях виждала Родни от известно време. В своето писмо той ме питаше как съм. Разказа ми също как се е запознал с жена си в колежа. В писмото си ме питаше как съм. Пишеше също, че ако минат наблизо, би се радвал да ме посети. Писмото имаше толкова въодушевяващ тон. Той беше въодушевен и възторжен относно потенциала, който колежът имаше.

Започнах отговора си, като го уведомявах, че за мен Вашингтонският университет не беше място на възможности и бъдеще. Той беше споменал в писмото си колко голяма е Божията любов. „О, той е страхотен, нали?“, саркастично написах аз. Имах нужда да кажа на Родни колко бях нещастна и как Бог не беше направил нищо за мен. Не можех да взема нито един от изпитите си, а съквартирантката ми току-що ми бе откраднала гаджето.

Сърдита на живота и Бог

Започнах да му разказвам за Исус и как Исус, този велик Син на Бога, ме е изоставил в тъмнината. Когато започнах да пиша името на Исус, не успях да си спомня как се пише. Дали беше Й-С-У-С? Не. И-С-У-У-С. Не, и това не беше. Започнах да се ядосвам. Би трябвало да знам как се изписва това име. Бях израснала в християнски дом и пораснах, пеейки песни на тази личност. Не беше ли той онзи, който ме обичаше, защото Библията ми казваше така? Започнах да се обърквам и да ставам нервна. Това би трябвало да го знам. И-С-С-У-С? Не.

Най-накрая моята съквартирантка ме прекъсна и аз я попитах. Тя бързо избърбори: „И-С-У-С“. Това беше странно. Как беше възможно тя да може да напише името му, а аз да не мога? Чакай малко, това не си пасва! Поредицата от мисли се забързваше. Как можех да виня Бог за цялото си нещастие, когато дори не знаех името му? Не изглеждаше като да се познаваме един друг или въобще да се бяхме срещали. Аз завърших бръщолевенето си на тема колко съм злочеста и изпратих писмото си, без да признавам вината си за това, че обвинявам не този, когото трябва.

Умът ми продължи да мисли с яснота и логичност, след като написах писмото си. Колко още други хора съм обвинявала за моето нещастие и мизерия, които не бяха виновни всъщност? Ами ако аз съм причината за моето нещастие? Никога не се бях сещала за това. Дали бях обвинявала несправедливо? Ето, отново тази мисъл. Дали очаквах да се провалят, за да ги обвиня, за да имам извинение? Очаквах ли да кажа: „Ето, казах ли ви!“? Не можех да виня Бог, защото дори не знаех как да напиша името му. Кой остана да виня? Себе си?

Тишина. Имах нужда от план. Бях изчерпала всички познати ми ресурси. Напуснах колежа. Бях пропиляла първия си семестър. Бях се отказала през ноември, въпреки че семестърът свършваше през декември. Семестърът не можеше да бъде спасен.

Най-накрая нещо добро

Започнах отново да работя в дома за възрастни хора, в който работех, докато бях в гимназията. Позицията ми беше асистент на сертифицираната медицинска сестра, т.е. нещо като санитар. Тази работа ми даваше шанса да започна взаимоотношения с хора. Тези баби и дядовци не ме заплашваха и имаха нужда от любов и приемане толкова силно, колкото мен. И аз се стараех. Допадахме си.

В тази работа от теб не се очаква да имаш любимци, но ние всички имахме. Не можех да се въздържа да обичам една дребна женица на име Хедър. Алцхаймер има отвратителния способ да направи живота на живия – мъртъв. Към края човек не е в състояние да се движи, да общува и дори да преглъща. Сключих малка сделка с Бог.

Сега, всеки проповедник ще ви каже да не правите това. Не е добре да се пазарите с Бог. Е, аз все пак го направих. Казах на Бог, че ако я вземе бързо и моята малка дама не страда, ще започна отново да го следвам. Сключих тази сделка с Бога седмица преди моята дама да бъде преместена от моето отделение и отиде в отделение, където не могат вече да се движат или да се обгрижват сами. Това беше последната спирка за нашите обитатели.

Изминаха две седмици. Бях в обедната си почивка, пушейки цигара, когато медицинската сестра от моето крило дойде до вратата.

„[Име], исках да ти кажа, че Хелън почина.“

Толкова внезапно? Аз хвърлих цигарата си и слязох на етажа. Надзърнах в стаята ѝ, страхувайки се какво ще видя. Изглеждаше обаче, като че ли светлина изпълваше стаята. Тя беше толкова спокойна. Помощничката обясни, че е дала малко храна на Хелън, отишла при друг пациент и когато се върнала, Хелън си била отишла. Тя си замина толкова бързо. Не искаше да страда или да прекара години в отделението. Миг. Нямаше я вече. Беше си заминала. Без болка, без страдание. Спомних си сделката.

Имах добра приятелка, Хедър, която работеше с мен в отделението за хора с Алцхаймер. Също като мен, Хедър се бореше с въпроса „Защо?“ в живота. Поканих я да посетим заедно една вечерна църковна служба в сряда. Тя се съгласи с желание. Уговорихме се да правим това „Божие“ нещо заедно.

Спазване на сделката

Пасторът на църквата беше обикновен мъж на име Джо, такова беше и името му. Той беше запален за Бога и вдъхновен да даде възможност на хората и те да се запознаят лично с Него.

Неговата проповед беше простичка. Той разказа колко много Бог ни обича и иска да има лично взаимоотношение с нас. Напомни ни, че няма нещо, което да дадем на Бог, за да заслужим Неговата любов. Това не беше нещо ново за мен, имайки предвид, че бях там защото нямах нищо. Тази нишка на Божията любов обаче, присъствайки през цялото време, започна да кара сърцето ми да се заслушва. Джо продължи да говори за прошката, която Бог ни дава чрез сина си Исус Христос. Исус самият беше Бог, умрял на кръста, така че ние да бъдем с Бог.

Вечерта завърши с простичка молитва. Джо каза: „Не искам да се молиш и да обещаваш на Бог нищо. Искам просто да отвориш сърцето си към Бога и да му кажеш: „Господи, тук съм“. Съгласих се с това. Нямах какво да предложа. Имах съкрушено сърце, провалена студентска година, никакви гаджета и служех на възрастни хора. Бях провалена стока, но бях готова да опитам да бъда на разположение на Бог, за да видя какво той може да направи с тази каша, която бях забъркала. Започнах да се моля с тази обикновена молитва: „Господи, ето, тук съм. Направи с мен, каквото поискаш“. Бях готова да опитам пак. Толкова топлота и светлина влязоха в сърцето ми. Почувствах се все едно са ми дали протеинов шейк. Силата на мисълта ми ме стопли. Отворих очите си и стаята светеше.

Преди да отворих очите си, ни помолиха да вдигнем ръка, ако сме се молили с тази молитва. Аз надзърнах, за да видя дали Хедър беше вдигнала ръката си. И двете бяхме вдигнали ръка по този плах начин. Лактите опрени в колената и дланите нагоре. Чувствах се толкова изпълнена с радост (както му казват), че не можех да не подскоча, да отида и разтреса ръката на Джо. Казах му, че съм се молила с молитвата и исках да му благодаря.

По ирония моето първо посещение на църква съвпадаше с 1 април – Деня на лъжата или както казват при нас- на глупака. В Стария завет, първата част на Библията, се казва, че глупакът казва в сърцето си, че няма Бог. Аз бях този глупак преди.

Обещание, на което мога да разчитам

Тъй като Бог е невидим и мога единствено да си го представя, имах нужда от нещо писмено, за да остана уверена в това ново взаимоотношение с него. Стихът, на който се опирах, беше в 1 Солунци, книга от Новия завет. „Верен е Онзи, Който ви призовава [към себе си]и ще извърши това [ще ви държи].“

Сега имаше нещо, на което да разчитам. Независимо колко грозна ставаше ситуацията, Бог обещаваше в Своето слово, Библията, че Той е верен. Това бяха качества, с които отдавна се бях разделила. Нямаше нужда вече да се защитавам. Той щеше да се погрижи за това. Втората причина, заради която това беше толкова насърчително, бешезащото знаех колко празна бях отвътре. Бог в този стих обещава, че няма да се откаже. Той обещава да завърши онова, което е започнал. Сделката беше подпечатана.

Моят втори шанс в живота не елиминираше работата от живота ми. Все още имаше невероятно много работа, свързана с образованието ми. Когато се отказах от университета, оценката ми беше 1.0. (Чудя се дали не даваха средна оценка 1.0 само за това, че учиш във Вашингтонския университет.) Заради „високите“ ми академични постижения, бях изпратена в многоуважавания Студентски център за консултации и учене. Казаха ми да се върна обратно през пролетния семестър и да направя нещо със себе си. Така че аз се върнах обратно, само за да продължа да се провалям на изпитите.

Беше ми трудно да се върна към ученето след като сега знаех, че Бог ме обича. Напрежението. Не можех вече да се изключвам. Ето, сега имах цел и смисъл. Някой, който ме обичаше, очакваше нещо от живота ми, защото имаше много планове за мен. Имаше толкова много неща за вършене, когато се върнах в апартамента си. (Вторият семестър се преместих от общежитията). Заключих се в стаята си и пуших трева цяла седмица. Животът беше пълен с отговорности. Толкова дълги години бях размишлявала върху смъртта, че сега беше трудно да размишлявам върху живота.

Намирам нови начин да се справя с живота

Чувствах тъмнината да се сгъстява около мен. Беше тежка. Задушаваща. Не можех да спра и не можех да направя усилие да започна.

Мислите ми внезапно притихнаха. Чакай! Нямаше нужда вече да имам тези мисли. Бог ме освободи от вината ми. Изведнъж си спомних друга история в Библията за прелюбодейката, която е извлечена от мястото, на което е била, от мъже, които я обвинили. Обвиняващите мъже били с религиозно положение в обществото, които искали да изпитат Исус и да видят как ще отговори на техните въпроси.

Те го предизвикват: „Законът казва, че онзи, който е извършил прелюбодейство, трябва да бъде убит с камъни“. Техните обвинителни думи изсвистяват като камшик във въздуха, докато техните ръце стискат здраво прашните камъни, които държали. Жената стене на пясъчната земя. Исус спокойно се навежда в пясъка и небрежно плъзва пръста си в пясъка. Когато се отдръпва, казва: „Който от вас е безгрешен, нека пръв хвърли камък по нея..“ Той продължава да слуша наведен, докато камъните един по един падат в пясъка, доказателство, че онези, които някога са държали камъните себеправедно, са виновни и заслужават същото наказание, което така желаят за нея.

Жената, леко объркана и очакваща Исус да обяви греха ѝ, сега чака какво ще направи с нея.

„Къде са твоите обвинители?“ попита той.

„Тръгнаха си“, отговори тя.

„Върви си и остави греха си!“

Жената си тръгва, разбирайки, че не е единствената с грях, а и Исус не хвърля камък срещу нея.

Защо има значение дали Исус е хвърлил камък срещу нея или не? Исус е единственият, който има правото да хвърли първия камък. Той е единственият без грях. Бидейки самият Бог в плът на земята, Исус е съвършен. Бидейки Бог, той има авторитетът да прощава или осъжда греха. Той каза, онзи който е без грях, следва да хвърли първия камък. Това има двойно значение. Казвайки това, той изважда наяве греховете на обвинителите; но той също е единственият без грях и все пак не я обвинява.

Вече без вина и празнота

Исус е онзи, който казва: „Няма да те държа отговорна за това. Просто спри да съгрешаваш и съобрази живота си с мен!“ И аз работех върху това да не съгрешавам повече, но бях започнала да забравям истината, че ако Исус не ме обвинява, който може да го направи? Никой. Не е нужно животът да бъде разходка към смъртта. Няма нужда да бъдем частично парализирани от очакваните болки и разочарования на живота. Можем да имаме надежда чрез Христос.

Взаимоотношението с Исус е лекарството за всяка болест на сърцето. В резултат на това, че той е жив, той вдъхва живот в мен. Това, което прави тази промяна, е Божията вярност. Той ме остави да изпадна в неизлечима празнота, за да видя, че той е решението.

Аз все още се борех с начина, по който изглеждах. Все още се мъчех да повярвам, че Бог ме обича безусловно. Просто приех в сърцето си, че Бог ме обича, независимо какво се случва. Не бях усетила това напълно. Страхувах се ужасно да не напълнея отново. Все още не ядях, защото не ми харесваха 22кг, които бях качила, след като спрях да вземам амфетамини.

Продължавах да пуша цигари. Разбрах, че ако спра всичко наведнъж, може да умра, защото тялото ми беше толкова зависимо от всичко това. Да си кажа истината, мисля, че станах зависима от толкова много други неща, че наистина не знаех как да живея в зависимост от Бога.

И все пак, въпреки че животът все още беше мъчителен, за първи път живеех не само за този ден, но за вечността с Бога, вместо с празнота. AAAХ! Това е Богът, за който хората говореха. Онзи, който даде всичко, така че да имаме изобилен живот, свободен от постоянната емоционална болка. Това е личността, която искам да срещнете. Тази личност, Исус Христос, ме държеше да не последвам цигарата си през прозореца. На всички, които желаят, Той казва: „Елате при мен!“

Ако искате да разберете как можете да го познавате, отидете на: Да познаваш Бог лично.

 Имам въпрос…
 Как мога да познавам Бог?

СПОДЕЛИ:
WhatsApp Share Facebook Share Twitter Share Share by Email More